Голямата зала

Голямата зала се намираше в дъното на коридора на приземният етаж. Въпреки че беше най-вдъното, тя беше едно от най-посещаваните места в училището. Вътре най-често се посрещаше началото на годината с някой хубав бал или концерт. Масите и столовете бяха покрити с бели покривки. Вампирите, върколаците и чародейте бяха разделени в трите части на помещението, за да не стане някое сбиване, а помежду им бяха местата на учителите. Така че общо взето всичко беше перфектно. Изходът беше в края на залата, а храните и напитките - разделени на две маси до стената. Вампирите получаваха човешка и животинска кръв от кухнята, в чаши и стъклени шишенца.

Ведет отвори голямата врата и бавно влезе в залата. Нямаше никого все още.
- Добре, да видим сега какво имаме тук. - директорката седна на един стол принадлежащ към другите четири стола и маса които бяха най-близо до нея. Огледа помещението и се зачуди как да подреди всичко това. Беше по-зле и от кабинета й. Всъщност не, нямаше нищо по-зле от кабинета й. Отвори жълтата папка с надпис ,,Изрезки" и отвори на раздела с цветята.
- Рози - не. Слънчогледи - не. Лилиуми - може би. Момина сълза - може би... - Анжел изреди на глас към двайсеттина вида цветя, но най-сполучливи й изглеждаха лилиумите.
- Добре, сега светлините.
- Какво за светлините? - каза някой. Чу се изскърцване на врата и стъпки. Анжел вдигна поглед и видя една от преподавателките.

Проф. Брекдаун влезе в залата. Когато се приближи до двете директорки, попита за поканите. Всъщност когато проф. Медроу попита Анжел за тях, тя дори си нямаше идея какви трябваше да са. Въпреки ироничният тон на директорката, Медроу явно не го забеляза и реши че шефката й говори сериозно.
...
- Заврънтулките! - извика Анжел.
- Буквите от балони! - каза заместник директорката. Двете преподавателки се спогледаха една друга.
- Добре, нека да си разясним. Шефе - усмихна се Брекдаун и погледна към директорката - защо си хареса заврънтулките.
- Изглежда по изискано. Това е бал, а не детски рожден ден. - след което Мелиса погледна към професор Медроу.
- Аз мисля че балоните също са хубави. Имам предвид украсата ще бъде горе-долу само от балони с хелий и други такива. Защо пък и поканите да не бъдат украсени с тях. - последва дълго мълчание. И двете мнения бяха равносилни. И въпреки че не беше редно да решават когато не всички преподаватели са в залата, скоро предстоеше балът, а те нямаха почти никакво време за организация.
- Последно? - попита проф. Брекдаун и погледна двете вампирки срещу себе си.
- Предлагам буквите да са със заврънтулки, а отстрани да има сини и жълти балони реещи се във въздуха.

- [...]Бих се спряла на бежовия цвят за фон...
Мелиса изведнъж се почуства сякаш някой и' заби кол в сърцето, разцепи я на хиляди парчета и я изгори... Болката, вътрешната болка я изгаряше. Спомените я заляха и я повлякоха надолу, надолу, надолу, сякаш в океан. За пръв път от много време тя имаше чуство, че не и' стига въздух. Прегърби се на две, но това с нищо не помогна...
Бежовия пясък скърцащше под кецовете и', а черните и' коси се бяха разпилели навскъде, включително и пред лицето и', пречейки и' да вижда. Две червени, ярко червени очи я гледаха с явна жажда. Жажда за нейната кръв. Тя се сруши на земята, падна като чувал с картофи, и звукът, стори и' се, се рапострани, а ехото достигаше до ушите и'. Болеше я. Болеше я навсякъде. Бялата мраморна ръка я взе още веднъж през китката, стисна я и кост пропущя. Най-вероятно беше счупена.
- Ще последваш съдбата ми, последваш съдбата ми, дваш съдбата ми, съата ми, та ми, ми, ми, ми... - ехото от думите на собствения и' баща се виеше над нея. Гласът беше кашмирен и мек, но жесток, леден и стъргащ. Полазиха я тръпки. За стотен път.
- Не - изкрещя с последни сили тя. - Ти си чудовище, ти...
Но не успя да довърши. Белите зъби се впиха в крехката и' кожа. Тя изпищя, но първоначалната болка отмина, оствайки място на цял океан...
- Мелиса? Мелиса, какво ти има?! Мелиса!!! - гласът на директорката я изтръгна от спомена и'. Тя я погледна с празните си очи, в които се беше стаила цялата и' болка. Изглеждаше като хипнотизирана.
- Не, моля ви. Без бежов - бяха единствените думи, която тя успя да промълви.

Двете директорки гледаха празния и втренчен поглед на проф. Брекдаун. Скед което тя извика:
- Не, моля ви. Без бежов!
- Добре де, добре. Само се успокой. Няма да е бежов. А сега, ако не се страхуваш и от другите цветове предлагам фона да е бебешко-розов, а облаците в отенъци на синьото. - нито една от стоящите срещу Анжел не каза нищо. Само се споглеждаха. - Е, добре, това ще го уточним после. А сега за храната. Предлагам да има шоколадов фонтан и всякакви кексчета и сладки за върколаците и чародейте. За вампирите ще поставим запечатани шишенца с кръв от другата страна на залата, за да не могат върколаците да повърнат, и ще са запечатани, за да не се разлее някое и вампирите да откачат. - Медроу и Брекдаун отново не казаха нищо. Сякаш нарочно мълчаха и се съгласяваха с всяка дума на Анжел просто защото е дирокторка.
- Кажете нещо. Искам да чуя и вашите мнения. Ако не исках идеите ви, щях ли въобще да ви извикам тук или просто щях да кажа на персонала да подготви всичко? - това не прозвуча точно като въпрос, а по-скоро като заповед да започнат да споделят идеите си.

Идеята ми, мнението ми...
- Добре де, добре! Шоколадов фонтан задължително ще има - повечето деца обичат шоколад. И за шишенцата с кръв съм съгласна. Всъщност си мисля, че ще е най - добре да има две маси. Едната да е отрупана с човешка храна, а втората, която може да се намира на другия край на залата, както каза ти, да има добре запечатани шишенца... Мисля, че по въпроса с храната няма много за обсъждане. Иии, предполагам, че официалното облекло е задължително.
Анжел кимна.
- А въпроса с осветлението - посочих към картата - мислите ли, че идеите ми струват?
- Ако това скоро бъде дешифровано, сигурно ще е страхотна идея - засмя се Брекдаун.
И обясних накратко как червената, синята и жълтата светлина ще падат върху дансинга, а нежнорозовата ще огрява масите.
Когато приключих погледите и на двете ни с Анжел бяха насочени очаквателно към третата професорка.

- Това е наистина добро - Анжел се усмихна на другата директорка. Мелиса май също се съгласи. Тя просто кимна. Не се разбра дали е съгласна но преподавателките продължиха към облеклото.
- Каза нещо за облеклото. Някакви идеи? - Ведет погледна към Медроу в очакване. Тя гледаше настрани сякаш не чуваше нито дума от това което й каза вампирката. - Е, добре, аз имам няколко. - Не й се чакаше да чуе току-що измисленият отговор на въпроса си. Може би Клариса имаше някакви идеи, но изглеждаше, че доизглаждаше представите за роклята си в съзнанието си. - Предлагам тъмно-сини, сиви, черни и лилави рокли за момичетата и сиви или тъмно-сини костюми за момчетата. Ще ги ограничим в цветовете, за да са в същата тематика като бала. И тъй като никой от учениците не може все още да излиза в града и да си избере облекло от магазинът за бални дрехи и аксесоари, ще им дадем по една брошура. И всеки ще си избира как да изглежда роклята или костюмът му. - Русокосата вампирка поклати глава. Но Клариса май наистина имаше друга представа за облеклото.

Погледът на Анжел блесна. Явно долавяше несъгласието ми.
- Хаиде Клариса, изплюй камъчето, знам, че нещо не ти харесва.
- Мисля, че тийнейджърите не обичат да бъдат ограничавани само в един или два цвята. Всеки си има определен вкус и идеи. Аз например обмислям облеклото си от няколко седмици. Можеш ли да си представиш тогава как е при децата? Това с брошурите ми харесва като идея, но наистина смятан, че ще е по - добре ако всички цветове са позволени. И естествено, небрежното облекло е забранено! - подсмихнах се аз.
Мелиса отново не посмя да вземе думата.
- По дяволите, кажи нещо! - извикахме двете с Ведет в един глас.
- Всичко, което казвате ми допада като идея.
Сякаш професорката не искаше да се намесва в работите на двете директорки. Но тя беше извикана тук точно защото се нуждаехме от мнението и. Или все още я тормозеше мисълта за бежовия цвят?
- Може за момичетата да е задължително да са с дълги рокли, а момчетата да са ограничени само до костюм или смокинг. Какво мислиш?

Мелиса слушаше двете директорки, съгласяваше се с някои идеи, с други не, но само наум. Не искаше да им се меси. Но когато двете разбесняха... тя най-накрая си отвори устата и посипа дъжд от коментари.
- Значи за цветовете съм съгласна, както и със светлините. Съжелявам, че реагирах така за бежовия, просто... ми навява лощи спомени - извини се тя. Мразеше да я смятат за няква откачалка... макар това да беше самата истина. - Ограничение в цветовете? Може би ще ми се разсърдите, но както и с дължината съм тотално против. Децата - а и не само - мразят когато ги ограничават. О.к., дънки, тениски и тем подобни ще забраним. Но ако някой се чуства по-добре в ярко червена къса рокля или черна блуза и къса пола, моля ви се, как ще ги ограничавате! Та дрехите не слушайно са направени различни - те изразяват личността на всеки един човек. А и ограниавайки ги, ще им обявиш война. И... още нещо. Част от тези деца са ходили в училища с униформи. Айде поне след смъртта си, или там след превръщането си, да са свободни! Самата аз си мисля роклята от доста време и съм много далеч от границите... така де, колебая се на два тоалета, но само един влиза в ограниченията. Дадете ли ги, аз до края ще си мисля, че другия е по-хубав... И, трето - или десето? - не всички харесват тези цветове.
Речта на Мелиса беше дълга, сякаш за да накара двете директорки да забравят дългото мълание. Златните и' очи се насочиха към двете вампирки с очакване, но тези двете бяха все още в стадий премисляне...

Анжел гледаше с недоумение. Самата й идея с дрехите си имаше причина. Това трябваше да бъде бал. Ключовата дума тук беше ,,бал". Бал! Не беше просто място където да отидеш, да ти е скучно и да се прибереш, да легнеш пред телевизора с кофа сладолед (със същите дрехи с които си бил на така нареченият ,,бал"). Беше място където трябваше да има много танци. А това нямаше как да стане с къса поличка и потник над пъпа, за да ти се вижда обецата. Цветовете бяха специално подбрани за общата снимка, която всъщност директорката също трябваше да спомене, както и заради темата на бала.
- Добре, но моля ви, изслушайте ме. Балните рокли ще са хиляди видове, размери и т.н. Както и цветовете но те ще бъдат просто от гамата черно, нисьо, сиво, лилаво. Могат да си имат всякакви джунджурийки, дори бихме могли да платим допълнително на магазинът за бални дрехи и аксесоари, да направят дрехите по поръчка, но смятам че трябва да се придържаме към темата на бала - Нощ в облаци. Именно, нощта е синя, черна, мрачна. Облаците придават красота, а едва ли някое от момичетата не би искало да е красиво. Разбира се роклите могат да имат всякакви щамповки и надписи и картинки въпреки че едва ли ще бъде толкова стилно, но както си избере момичето. Момчетата, за да са също толкова стилни и елегантни колкото момичетата се предполага че също трябва да са в подобни цветове - черно, сиво, синьо... - след което директорката разгърна на последната страница на папката и показа на другите две преподавателки снимка от така нареченият най-ужасен ден на Анжел. Когато беше все още човек и не познаваше все още Ник, мразеше да носи рокли, но той я водеше почти всеки ден на балове и изискани вечери докато бяха заедно. А самата снимка която Ведет показа на другите две вампирки беше самата ,,ТЯ" на нейният бал. Дълга тъмно-лилава рокля с камъчета в горната част оформени като корсет. Диамантена гривна блестеше на ръката й, а на снимката , тя дори не се беше усмихнала. Двете преподавателки се бяха втренчили в снимката на Анжел от ,,най-ужасният й ден" в човешкият й живот.

Клариса сякаш пробиваше с черния си поглед снимката на Анжел. Приятелката и беше права - въпреки нацупената си физиономия, тя беше възхитителна. Ведет отвори уста, за да каже още нещо, но Клар я прекъсна:
- Чакайте, чакайте - едва се сдържа да не извика - Мисля, че представите ни за нощ в облаците леко се разминават. ОК - нощта е тъмна, облаците и придават красота... и вие сте до там - тъмни цветове заради нощното небе. Да, но аз пък го разбирам така: облаците му придават красота и то засиява в розово, червено, лилаво, синьо и т.н. И кой е казал, че само тъмните цветове те правят елегантен...
Клариса изхвърча през вратата и преди другите професорки даже да си помислят, че ги е изоставила, тя дохвърча с малка, изглежда много стара книжка. Тя я отвори и показа на двете професорки единствените изцяло запазени снимки. Едната беше на голям кръг от хора, всички облечени в различни по дължина и цвят дрехи .. И децата изглеждаха весели, бяха и красиви. Следващата снимка, която Медроу показа беше нейна. Беше облечена в къса червена рокличка.
- Колко си красива - удиви се Мелиса
- И бях много щастлива, защото сама си избрах роклята и ничия друга не беше като нея. Ако ограничим децата в някакви почти еднакви тоалети те ще излязат на снимките като теб, Анжел, защото колкото и удивителни да са, няма да са себе си, с дрехите които ги изразяват, които сами са си избрали.
Клариса приключи дългата си реч и почувства, че иска да седне, а Ведет мислеше над думите и вперила поглед в общата снимка, където едно красиво момче беше прегърнало през рамо русокосата и приятелка...

- Току що говорехме че вече трябва да започваме. Добре, да си разпределим задачите първо... Или всъщност не. Ако работим заедно ще стане по-бързо. Значи първо разпечатваме поканите. Мелиса, трябва ни твоят оригинал. - Брекдаун подаде бавно поканата докато се изправяше притеснено на стола си. - Добре, правим 200 копия. Така или иначе имаме малко записали се. Ще поставим поканите на входа така че всеки новодошъл ще ги види. А тези които вече са тук, ами предполагам че и те ще видят поканите или ще мернем тук-таме някой друг ученик мотаещ се безцелно в коридорите. Та листовките за облеклата са раздадени, на поканите ще отпечатаме че момичетата трябва да носят (най-късо) четири пръста над коляното, при повече, май някои ще се възползват и ще си направят само сутиен... - директорката продължи с храната - Аз ии кой още. Който иска идва с мен до кухнята за да уведомим готвачите за шоколадовият фонтан и кексчетата. А този друг някой отива в трапезарията. Трябват ни поне 50 шишенца с кръв. Украсата - имам в кабинета си части от украса, останалото трябва да го правим в движение. Е, ами да се залавяме за работа. Нямаме много време. - И трите преподавателки излязоха бързо от голямата зала. Върнаха се след по-малко от час. Всичко беше готово. Анжел държеше кашон пълен с украса. Единствено оставаше да направят украсата. С тяхната скорост и това стана доста бързо. Дойде храната и най-после започнаха да влизат и ученици, случайно чули музиката която дънеше от тонколоните.

- Чуваш ли? - Попитах аз Лестор. Бяхме в градината когато чух музика. Дънеше в цялото училище. Чуваше се ясно дори и на двора. Тръгнах към училището, гузна че го оставих сам. И въпреки това исках да разбера какво става. Видях на входа листовки с надпис ,,Нощ в облаците". Явно се подготвяше някакво празненство за началото на учебната година. Взех си една от стотиците листовки. Вътре пишеше, че облеклото трябва да е официално. Знаех какво да облека. Вече имах идеалната рокля. Изтичах бързо в общата стая и се качих в спалните на момичетата. Сака който бях оставила до леглото си беше пълен с дрехи. Най-отгоре, незнам защо, бях оставила сиво-лилава рокля. В зависимост от светлината цветът й се сменяше. Внимателно я облякох, за да не я разпоря някъде, тъй като последният път когато я бях обличала беше преди малко повече от година и се страхувах дали вече не ми е малка. Напротив. Застанах пред огледалото и видях невероятната рокля да ми стои също толкова невероятно. Обух сивите си токчета и вървях към залата. Следвах музиката. Явно все още правеха проби на звука. Когато стигнах всичко беше прекрасно, но все още нямаше никого освен бъдещите ми преподавателки и едно момиче с красива червена рокля, което стоеше в страни.

Най - накрая! Всичко е готово. - усмихна се Медроу и се приближи към новопристигналата: - Здравей. Клариса, приятно ми е - усмихна се тя.
- Аз съм Аманда.
- Така, аз отивам да се преоблека - заяви заместник директорката.
От всичкото това хвърчене нагоре, надолу не и беше останало време да смени дънките с роклята.
- Мелиса, идваш с мен за съвети - усмихнах се.
Притеснен поглед към Анжел, а после извинителен към Аманда.
- Връщам ти я след две минути - усмихнах се и двете с Мелиса излетяхме от залата.

- А защо поиска аз да дойда, а не Анжел? - попита тя докато Клар вадеше роклите.
- Всъщност, Ведет изобщо не става за съвети и тя си го знае, затова и не възрази ти да дойдеш с мен. Тази или тази - вдигна роклите Медроу.
Мелиса се поколеба.
- Тази - заключи накрая и Клариса я прегърна сърдечно.
След минута вече влизаха в залата. Брекдаун изтича до Аманда и загледа отстрани, на което Клар не обърна внимание. Обувките на тънък висок ток се подаваха от дълга черна рокля без презрамки. Очертавайки нежно извивки те и, тя и придаваше невероятна елегантност. Дългите и руси коси бяха прибрани в стегнат кок, от който се плъзгаше един кичур, нарочно оставен около очите и.
Клариса седна до Анжел и двете подновиха стария си разговор.

- Клариса Медроу, заместник директор - фалшивата усмивка на Клариса ясно показваше, че и е неприятно държанието на новодошлата - много ми е приятно - каза, а черните и очи просветнаха с червеникав отблясък. Да, беше ужасно жадна. - Извинете ме - обърна се към Мелиса и Анжел и се понесе към масата с шишенцата.
Грабна едно и жадно отпи от него. Когато се позасити се отправи към банята. Оправи грима си и наперено се върна отново при преповатеките.

* Съжалявам, че е толкова късо, но просто нямам време за повече

Докато Лайт се разхождаше по коридорите на училището той видя една листовка на която беше написано, че в голямата зала ще се проведе събирането по случай новата учебна година! На него не му се ходеше много, защото не обичаше да ходи на такива събирания, но това беше задължително и за това той се насочи към западните кули където беше стаята му за да се преоблече. След това отиде в залата и видя че няма други ученици а само учители. Лайт отиде до тях поздрави ги и после седна на една маса. Беше решил да остане докато дойдат и другите ученици за да може да се запознае, а после да си тръгне.

Анжел почувства нужда да остане сама. И тя самата не знаеше защо. Ако не беше вампир, щеше да заплаче. Но пък тогава нямаше да има защо да плаче.. Тъй като щеше да плаче за Него. Балът й напомни за хилядите вечери и балове на които той я водеше. Върна се при останалите и продължи разговора. Изведнъж осъзна че все още седи с дънките си и лилавата тениска които беше облякла сутринта. Изтича за по-малко от минута до кабинета си. Някъде там, трябваше да има нещо като гардероб. А в този гардероб трябваше да намери Роклята. Бяла, с връзки цвят шампанско, рокля, дълга, достигаща до пода, без презрамки а просто нещо като презрамки, просто за фасон. Падаха леко по раметнете й. Върза косата си на двайсет малки кокчета и стане един прекрасен кок от който се спускаха по лицето й няколко къдреви кичура. След това се върна в голямата зала и всички се обърнаха към нея.

След като Клариса буквално завлече Мелиса с нея и двете избраха рокля, тя се върна при Аманда. Усмихна и' се, но се чустваше много зле, макар това да не си личеше - все пак 139 години бях достатъчно, че да се научи да си скрива емоциите. Но не и достатъчно, за да лъже без да съжелява. Всичките тези хора... всички тези, за които Аманда и не подозираше... тя ги беше лъгала с години, а те... Еленор например! Тя и' беше открила всичко, до последното си чуство, беше и' разказвала по телефона за всичките си гаджета, беше ги описвала до последния детайл. А Мелиса през цялото време я лъжеше. Вампирството беше от една страна предимство, но я обричаше на твърде много неща - да я привличат кръвта и сините вени на врата на хората - дори при едната мисъл тя огладняваше - , да няма никога истински приятели. Не и сред хората. За това сега трябваше да се слее тук. Да си намери приятели. Да открие себе си.
- Хей, Мелиса, слушаш ли ме? - чародейката размаха ръка пред лицето на Брекдаун, което адски я раздразни.
- Съжелявам... - но в този миг стъпки я спасиха от обясненията. Тя се обърна към вратата където се появи момиче със страна рокля и... хей, това обица ли беше? Мелиса не си вярваше на очите. Можеше поне за бала да я свали! Но въпреки това, тя махна с ръка. Забелязано ли беше движението или не, ама русокоската се запъти към тях. Аманда изгледа страно събеседничката си, но учителката не успя да разбере дали това и' допадаше или не и какво точно я учудваше в държанието на чернокоската.