Голямата зала

First topic message reminder :



Голямата зала се намираше в дъното на коридора на приземният етаж. Въпреки че беше най-вдъното, тя беше едно от най-посещаваните места в училището. Вътре най-често се посрещаше началото на годината с някой хубав бал или концерт. Масите и столовете бяха покрити с бели покривки. Вампирите, върколаците и чародейте бяха разделени в трите части на помещението, за да не стане някое сбиване, а помежду им бяха местата на учителите. Така че общо взето всичко беше перфектно. Изходът беше в края на залата, а храните и напитките - разделени на две маси до стената. Вампирите получаваха човешка и животинска кръв от кухнята, в чаши и стъклени шишенца.

- Здравейте! - чух нечий глас да поздравява. Не ми беше познат. Обърнах се... ,,Уооу!" момиче, със тъмно синя или поне така изглеждаше на светлината, рокля. ,,Обеца на носа? - Якоо". Въпреки че изглеждаше сякаш цял живот са се опитвали да я избягват ми се стори приятна.
- Ам...Здравейте! - повтори тя отново - Аз съм Никол. - представи се пред мен и Мелиса.
- Аманда. - усмихнах се приятелски - Кога пристигна? Не съм те виждала до сега тук. - момичето сякаш доста се очуди от нещо. ,,За бога, пак съм досадна! Трябва да спра. Сериозно!" това беше приятелски настроен въпрос, но въпреки това ми се стори че я разпитвам и че скоро ще си тръгне, и както всички в предишното ми училище, ще ми се смее..

- Здравейте, аз съм Карли. - имах чувството че сме в някаква група като ,,Анонимните Алкохолици (АА)". Всеки идва и си казва името. И с все един такъв срамен поглед все едно е бивш наркоман и е сбъркал групата. Но нямаше значение. Започна да става приятно да се съберем толкова много ученици. Припомни ми за първият учебен ден в старото ми училище. Познавах две момичета от моят клас с които след около месец почти не си говорихме и всички започнаха да ме избягват. Стана тъпо и аз седях сама. Надявах се поне този път да е по-различно.
- Аманда Дестини. И ти ли си отскоро тук? - усмихнах се отново приятелски към новодошлата.

- Е, момичета? Запознахте се предполагам - намеси се директорката като се приближи бързо към тях сякаш да ги изненада но Аманда подскочи така сякаш й бяха показали три пъти по-голяма от нея тарантула. Момичетата поклатиха глава. Брекдаун все още стоеше до тях но на нея май не й беше толкова интересно колкото на ученичките. Анжел погледна към ъгъла. Там седеше единственото момче в залата. Кой знае колко тъпо се чувстваше.
- Всъщност аз съм Анжел Ведет - директорката.
- Якоо - чу се от едно от момичетата съвсем тихичко, но Анжел нямаше как да не го чуе. Кое ли му беше якото? Че изглежда на 19 и че е директорка или просто реакция когато си спомене името и всички я гледат така сякаш е нещо ...просто ,,Нещо". Понеже родителите й бяха решили че трябва да го подкарат на френски и я кръстили ,,Ангелска Звезда".
- Проф. Ведет? - обърна се към нея една от вампирките. - Музиката... - недовърши изречението си сякаш очакваше директорката сама да се сети за какво ставаше а въпрос.
- По ваш избор - усмихна им се Ведет и се обърна към момчето което седеше в края на залата.

- Знаеш че това е кръв нали? Така както наливаш по една глъдка няма да ти стигне и за минута. - Никол ме изгледа сякаш наистнина не знаеше че е кръв.
- Сериозно ли? - поклатих глава.
- Ти си вампир. Така или иначе не можеш да пиеш и ядеш друго... Просто казвам Вкусиш ли го, няма да се спреш. За това са онези шишенца. Това тук е животинска кръв която не дразни върколаците, а онова там е човешката. - Май говорех на някой който току що е превърнат. С какво беше оцелявала до сега, нямам си и представа. Кой знае как е повръщала след всяко ядене. Някъде четох че вампирите усещат храната все едно ядат шепа кал. Никол все още ме гледаше неразбиращо. Сигурно се чудеше от къде знам или какво за бога си мисля че правя че да й се меся в живота. Мразех когато правех така. Представях си какво мислят другите и се депресирвах по собствено желание. Стана ми тъпо че ме гледа така и се обърнах към шоколадовият фонтан който беше в другият край на залата. След секунда чух името си зад мен и се завъртях отново към вампирката.

- Е не - мърмореше си Лестор недоволно. Ровеше из гардероба си и търсеше подходящо за бала облекло. Каквото нямаше. Е той и без друго не си падаше по подобни мероприятия, просто можеше да направи лошо впечатление, като не се яви..Както и да а подбра една тъмно синя риза с черни панталон и обувки и тръгна към залата. Не познаваше никого, освен Аманда и затова отиде при нея

За малко време се случи виелица от неща. Първо... хъм, кое беше първото? А да, Карли. После... директорката. Накрая Никол, която не знаеше, че ще прекара остатъка от живота си на кръв и като черешка едно момче се приближи към Аманда. Това май беше всичко... За това щеще да бъде по-добре да наваксва.
- Здравей Карли, Никол... аз съм Мелиса. Никол, сериозно, ще прекраш остатъка от живота си на кръв. Забрави за шоколадовите фонтанчета и кексчетата с мармалад... Само кръв, като имаш избор между животинска и човешка. Човешката има по-добър вкус, осве... - упс! Брекдаун се беше впуснала в нервно постоянно дрънчене и ето, че беше казала твърде много. - Както и да е, - реши да се поправи тя, - и аз не ги знам много добре тия неща. Просто знам, че предпочитам да пия кръвта на животните отколкото тази на бившите си приятели... сещаш се.
Сега... какво беше следващо в списъка? А, да, директорката беше казала нещо за музиката! Естествено, че то никой от тези същества не харесваше класическата музика! За щастие, Мелиса знаеше едно добро парче, което щеше да им се хареса. Приближи се до компютъра и след като намери в YouTube нужната песен, в залата гръмна The best Damn Thing на Аврил Лавин. След като свърши, тя се приближи към групичката, към която се беше върнала Аманда заедно с непознатото момче. Но чернокоската дори не му даде да се изкаже. В следващата секунда обаче се беше върнала, с бутилка животинска в ръка.
- Мелиса - поздрави го тя.
- Лестор - момчето явно се чустваше не на мястото си. В компанията на момичета... Уоу, беше си дори куражлия. Не всички можеха това както Брекдаун се беше убедила.
- Харесва ли ви музиката? - попита Мелиса, безгрижно, за да махне това усещане на "Ела-сега-ти-тук, попълни-това-и-млъквай". Хах, как ли пък не! Пляанът и' беше ист провал:
- Мда... как успя - поинтересува се Карли. Брекдаун си прехапа устната, след което смотолеви нещо от сорта, че е като с всички компове. Мамка му! Не би трябвало да знам откъде се превключва музиката!

Не знаеше, че ще има и балове. А би трябвало да го предвиди. Никой не беше казал, че това училище ще е кой знае колко различно от останалите.
Не обичаше големи училищни събирания с единствена цел всеки да си покаже дрешките и да се запознае с някой-друг ученик. Струваше и се глупаво, безсмислено и все пак нямаше избор. Всички отиваха, нямаше пък да си остане сама в стаята. За щастие, въпреки че не обичаше баловете, имаше много рокли. Обикновено ги обличаше и в ежедневието си, особено когато искаше да си спомни за свободата на планината, но често я гледаха странно, така че се беше отчуждила и от този си навик.
Бялото беше символ на чистота, свобода и точно така се чувстваше Лорелай, въртейки се за пореден път пред огледалото и развявайки дългите ефирни поли. Косата и се спускаше на тежки червени къдрици по полуголия и гръб и нежно го галеше. Слабите и крака балансираха върху все така бели пантофки, които тракаха игриво по пода. Докато вървеше из коридора очите и, както винаги, бяха сведени към земята, но този път не светеха, както обикновено, нито пък горяха от емоции, бяха като празни. Вече до съвършенство беше отиграла фалшивите усмивки и дори не и коставаше усилия да се усмихва мило и лъчезарно без да има за какво.
Голямата дървена врата се отвори пред нея и в ушите и я удари глъчката на десетки, стотици гласове и смехове и някаква непозната музика. Движейки се из тълпата, тя дори не можеше да чуе собствените си стъпки. В залата беше прекалено топло, имаше прекалено много хора и беше прекалено шумно. Но жалването не беше сред любимите занимания на Лорелай, така че тя побърза да си намери занимание. Беше и достатъчно и само да наблюдава как всичките тези ученици се правят на интересни или се опитват да постигнат нещо. Опитваше се да разпознава различните видове около себе си. Онези смъртнобелите трябваше да са вампирите, онези, които нямаха ама никвава разлика с хората - чародеите, а третите - еми, нямаше какво друго да са, освен върколаците.
Накрая и писна да се преструва, че да седи отстрани и да наблюдава и доставя удоволствие, и се набута между някакви хора, рисувайки да я помислят за нахална или странна. Но какво и пукаше - нали вече беше свикнала с това.
- Здравейте! - ухили се тя, накланяйки леко червената си главица.

- Здравей Лестор! - усмихнах му се. Едва не му увиснах на врата но си помислих че ще бъде нахално, глупаво, детинско, лигаво и много, много странно при положение че не сме водили кой знае колко дълъг разговор. Засилих се към него не защото го поздравявах, а защото се чувствах гузна за това че го оставих в градината. Спрях се и му казах - Извинявай че те оставих така...знаеш... в градината. Чух музиката и трябваше да проверя. - той само ми се усмихна. Май не ми се сърдеше. - Ела да те запозная с момичетата.. Това е Карли, а това Никол (Ники). - двете вампирки само се усмихнаха. На него не му беше май особено интересно. Застана на страни, а Мелиса се приближи след като пусна бившата ми идолка Аврил Лавин и една от любимите ми нейни песни The best damn thing да дъни в тонколоните. След секунди влезе още една чародейка ако се съдеше по ръста и цвета на кожата. Не беше висока нито бяла като платно. Да, със сигурност беше чародейка.
- Здравейте! - присъедини се към нас.
- Здравей. Аз съм Аманда Дестини. Ти от...кога си в училището? - попитах и се засмях. След което казах тихичко - май ми стана ритуал. - и двете вампирки около мен се усмихнаха.
- Аз съм Лорелай. Току що пристигнах. - каза тя и се огледа наоколо. Сякаш оглеждаше помещението подробно и изследваше всичко в залата.

Влязох в училището. На входа видях сини листовки с розови облаци и двойка която танцуваше до луната. ,,Soleil et Lune" пишеше. Очевидно имаше някакво тържество. Беше началото на учебната година и до колкото разбрах и откриването на самото училище беше днес. Още когато влязох през големите дървени порти се чуваше силната музика. Държах два куфара в ръцете си и реших че няма да е подходящо да отида както с куфарите, така и с ацунга с който се бях домъкнал по чудо тук. Качих се по стълбите и стигнах до ,,крилото на върколаците" както пишеше според картата която си бях взел също от входа, там от където взех и листовката за бала. Качих се в общата стая. Имаше две стълбища. Според табелите едното водеше до спалните на момичетата, а другото, до спалните на момчетата. Исках бързо да разбера какво става на мястото от където дънеше музиката че направо оставих куфарите си до стълбището към стаите на момчетата и бързо тръгнах от там като следвах музиката. Звучеше ми нещо познато. Мисля че беше Аврил Лавин но не можех да се сетя коя песен. Стигнах до вратата на голямата зала. Когато я отворих от вътре се чуваше как тонколоните потрепват от звука. Шумът на говора също помагаше. Имаше доста ученици които говореха. Преподавателите, очевидно, бяха седнали отделени от учениците но все пак ги наблюдаваха да не направят наякоя глупост. Присъединих се бавно към учениците.
- Здравейте. - всички рязко се обърнаха към мен.
- Здравей. - усмихнаха ми се момичетата, а едно от тях, съдейки по миризмата, не беше вампир,момиче ми се представи
- Здравей, аз съм Аманда Дестини. Сега ли пристигна?