Алекс, Сел, Фейронин... да бе, там някъде

Ех, какво да кажа за мен... Аз съм Александра, Алекс. Някой, който мрази името си, повярвайте ми, но е твърде късно, навсякъде из форумите съм позната така, а и името, което си избрах би звучало странно поне за мен от устата... тъй де, чат името на някои тукашни потребители. И все пак. Нека се пробвам. Казвам се Александра, Алекс, но предпочитам Селена, Сел.
На 13 съм. Млада? Може би. Свикнала съм да бъда малчуган в очите на другите, вече не ми прави впечатление. Но лично за себе си съм забелязала, че когато някой ми каже, че е на някаква възраст винаги си имам "стереотип" за възрастта му, който, когато се сетя каква бях аз на тази възраст, се разбива. Тъй че за мен възрастта е нежно прекалено точно, че да обозначава нещо толкова комплексно колкото мозъчното развитие на даден човек. Тъй че на 13 съм само и единствено теоритически. Практически? Не знам, а и аз нямам право да решавам.
Народност... може да изглежда странно да говоря за такава в бг форум, но все пак... аз теоритически съм четвърт арменка, четвърт рускиня, само на половина бълкарка, живееща в Канада. Но какво значение има какви сме "по кръв" ако не се чувстваме такива? Лично аз, заради отношенията ми с родните ми, идващи от Армения, приемам етикета "арменка" като обида. А "канадка" или "квебекарка" няма нищо общо с мен. Не, аз съм си българка и рускиня по душа и такава ще си остана. Сърцето ми все още си остава заровено в двете ми родини и никой не може да го накара да емигрира тук.
В България учех 4 години в 20 ОУ "Тодор Минков", в София. Който е учил там, моля да развее знаменце.
В Канада живея в Монреал, Квебек. Дам, родителите ми успяха да отидат във фалшивата америка и при това фалшивата част на фалшивата америка, френскоговоряща такава. Което явно е доста често срещана грешка, имайки предвид колко хора живеят в Монреал. Не бе, шегувам се(само от части, ама това е друг въпрос). Френския ми беше по-лесен от английския, та заради мен решиха да дойдат тук, макар да бях само на... колко вече? 11? Оу... ама че съм била малка! XD Не, сериозно, тогава още вярвах в прекрасната приказка на Хогуортс и си чаках писмото, което трябваше да докаже на нашите, че аз СЪМ магьосничка.
Говорейки за книги... любимата ми е със сигурност "Hunger Games" (Игри на глада)от Сюзайн Колинс Харесвам освен това до части Здрач, Реликвите на смъртните и ХП, като жанрове обичам фантастика, научна фантастика, романтика, ужаси.к
Та, май е това. Май. Не, не е. Но аз никога не бих успяла да напиша тук всичко. Тъй че ако някой се интересува от мен(а и да не се, пак е задължен, аз го задължавам!), да задава въпроси, отговарям с удоволствие и моля за още!

В България водят книгата като "Игри на глада" и да.. всеки ще се сети, коя е Сузан Колинс дори и без превод. Любимите ти жанрове са.. фантастика, научна-фантастика, романтика и ужаси. Това звучи.. добре... Много мерси!!!

Форумите. Прекарвам наистина много време по тях и РП-то е нещо, което реално много ми харесва и реално запазването на българския е просто вторичен резултат. Все пак е малко трудно да го забравиш като ти се карат за всяка грешка и те поправят и...

Роднините ми, слънцето, морето, пясъкът, безкрайните пътища, обградени от слънчогледи, парковете, планините... България е съкровище, каквото рядко се намира и искренно съжалявам, че хората, или поне част от тях, живеещи там ме изгониха.

О, да, не мога да живея без нея! Жанрове почти всякакви слушам, освен, може би, рап, а любимите ми певци/групи са Керли, Корни, Лорди и Аврил Лавин. Мисля, защото нито един от тях практически не съм ги слушала от дни... музиката е просто фон, музикално акомапаниране на ежедневието ни и на специялните моменти и в различни ситуации слушам различна музика, естествено...

Ох... да живея.... о, мечтата ми е България да е земен рай И от странна на хората и политиката и всичко и никога да не трябва да се местя от там, да продължавам да бягам из софийските улици и да се спускам до дола в Гелеменово когато не ме виждат и да се разхождам по морската ивица. Но, уви, това не е така и за мен е наистина трудно да отговоря на този въпрос сега. Не искам да съм далеч от България, да забравям коя съм, но искам и да подаря на себе си и децата си и правнуците и т.н. перспектива за бъдеще, което никога не биха имали, за съжаление, в родината ми.

Приятелствата в България не бяха особено благополучни за мен и аз трудно си правех приятели в клас, в който този термин не съществуваше и тези, които бяха най-добри приятелки днес утре командваха двете противоположни армии в класа. Пък и интересите ми доста се различават от тяхните. Но се опитвам, колкото да не забравя откъде идвам и през какво съм минала, даа се свържа с тях през фейс или скайп... да им кажа здрасти,,, за да разбера, за съжаление, че повече няма какво да им кажа.

Правиш ми невероятен комплимент! Благодаря! Явно не съм единствената, която мисли, че мислите ми са доста по-различни от тези на повечето ми връстници...
Първо, има го характера ми. Отворена съм, меко казано, и от малка си вра носа навсякъде, правейки си изводи и коментирайки всичко. Което не се харесва особено, ама какво да се прави.
Второ, има го семейството ми. Майка ми от малка винаги се е опитвала да ми покаже, че докато аз се мръщя на храната други умират от глад, което много действаше на психиката ми и ме караше да се замислям върху въпроси, които обикновено едно лапе на пет-шест години не си задава - за живота, за смърта, за смисъла му, за това защо факта, че са се родили в по-бедна страна пречеше на талантливи деца да се развиват.
Трето... аз чета. Просто и ясно. И при това още от седемгодишна не се задоволявах с книгите за моята възраст и четях много по-сериозни книги. Докато сючениците ми четяха историята на момиче с магическа книга, аз размишлявах върху "Без дом" или "Малкият Принц" или "Принцът и просякът".