Ситен сняг започваше да вали. Снежинките, като лекокрили пеперуди, прозрачни и чисти като капките на първия летен дъжд, падаха в езерото и го покриваха с тънък слой сняг. Цялата природа вече изглеждаше измръзнала, състарена. Подготвяше се за зимата. Някога тук бяха горяли красиви ярки цветя; сега всичко беше заснежено; някога тук бяха се къпали деца; сега мъглата не позволяваше на децата дори да се пързалят по огромното огледало. Към него дърветата протягаха дългите си черни клони... Не, грешка, те не бяха черни. Скреж и сняг ги бяха покрили и сега те приличаха на обледенелите бледни пръсти на умираща вещица, молеща се запоследен път за спасение...
Една единствена сянка се виждаше по целия периметър на езерото. Сянка с очи толкова тъжни, че биха разбили сърцето и на камък. И тези очи, ползвайки мъглата за прикритие, изплакваха всичките си солени сълзи. Само ако можеха.
Защо същество като проф. Мелиса - защото това беше точно преподавателката по "Да се впишем" - би плакала? Тя имаше лице, което караше да припадат не малко момчета и тяло, за което и Богиня би и' завиждала. Имаше характер, с който си беше пробивала път постоянно и навсякъде, беше си създавала много приятели. Е, беше си създавала и много врагове, но това е живота, нали?
Но Брекдаун чу алармата на часовника си да звъни, обявяваща, че е време да преподава на вампирчетата. Секунда по-рано, неистово желание за плач. Секунда по-късно - ръка посред лицето, инстинктивно бършеща тъй желаните сълзите. Две секунди по-късно - съвсем различно изражение. И никакъв шанс да се разбере защо уителката е плакала. Или защо, по-точно, е искала.
А три секунди по-късно, тя беше в стаята.
- Здравейте, първокурсници! - каза тя весело. - Днес с вас ще изучим най-важните точки в това изкуство наречено сливане. Спомняте ли си, че до миналата седмица не знаехте, че съм учител? За вас хората не трябва да разберат никога, че сте вампири. И това изкуство може да се преподаде както в няколко точки, така и в продължение на години. Днес ще започнем с най-важните неща, но първо искам да ви обясня защо беше миналия урок.
- Има неща, например мигането или забавените реакции, които са присъщи на хората. Едва ли ще бъде нормално ако щом падне ваза я хванете веднага ако сте на другия край на стаята. Човек би я хванал само ако е много близо до него, а за далечната знае, че не може. Това са подобни на нашите инстинкти, но по-забавени.
- Има и друго. Кръвта - само при едната дума, на вампирите погледа им се замъгли. - Не се безпокойте, не с мен ще учите да се въздържате. Но пък може да го включим към извод от предишния урок.
- Защото миналата седмица вие ми разказвахте как, въпреки че сте натурални врагове, вие можете да дружите. И какво следва?
- Че въпреки, че инстинктивно сте врагове, вие сте пренабрегнали, победили сте инстнктите си и сега живеете заедно. Така може да пренебрегнете и останалите си инстинкти. Просто ги изолирайте. Дайте си добри причини. Убедете се. Не, не става въпрос да се убедите, че трябва да си смените диетатата или да умрете от глад заради липсата на кръв. Убедете се, че не си заслужава да убиете човека, който седи до вас мирно и спокойно само защото сте гладни. Че покъсно ще "закусите", не сега. Убедете се, че няма нужда да хващате вазата. Но това ще стане само когато се упражнявате, упражнявате, упражнявате! - Мелиса беше застанала по средата на стаята, с разперени ръце и живи очи, а ако беше човек, то щеше вече да е запъхтяна и прегракнала. Защото в екстаза си тя беше говорила високо и възбудено, беше се разхождала из стаята. Вампирите бяха преилепнали за столовете си, уплашени като зайци. Но накрая един вампир се престраши и вдигна ръка. Брекдаун кимна, обърна му гръб и се настани пак върху бюрото си.
- Да - подкани го спокойно тя, сякаш досега беше обяснявала нещо супер скучно, а не беше уплашила бедните същества до смърт.
- Това означава... че трябва да върнем инстинктите си назад? - каза той боязливо. Мелиса кимно бавно, вдиша дълбоко въздух и отговори:
- Не, не точно. По-скоро трябва да си създадете нови. Инстинкти, че трябва да помислите преди да направите какв... - Мелиса с лакът вазата до себе си докото говореше, непредвидима, и няколко вампира се втурнаха да я вдигат. А тя си продължи сякаш нищо не се беше случило: - ...ото и да е било. Много е трудно да се забавят инстинкти. Но пък точно такова впечетление ще направите.
Китайската ваза пак си стоеше на бюрото. Като видя корещите се лица на вампитата, тя се усмихна майчински:
- Няма проблеми. Не, всъщност трябва да ви благодаря - държа на тази ваза. Очаквах просто да я вдигнете.
Изведнъж звънеца издрънча. Мелиса въздъхна.
- Домашното ви е да ми кажете какво според вас трябва да се прави, че да не ви разобличат. Бегло, не ми се впускайте в детайли. Също така, кое ще ви бъде най-трудно. Айде, свободни сте.
И децата изхвърчаха от стаята...
