Голямата зала

First topic message reminder :



Голямата зала се намираше в дъното на коридора на приземният етаж. Въпреки че беше най-вдъното, тя беше едно от най-посещаваните места в училището. Вътре най-често се посрещаше началото на годината с някой хубав бал или концерт. Масите и столовете бяха покрити с бели покривки. Вампирите, върколаците и чародейте бяха разделени в трите части на помещението, за да не стане някое сбиване, а помежду им бяха местата на учителите. Така че общо взето всичко беше перфектно. Изходът беше в края на залата, а храните и напитките - разделени на две маси до стената. Вампирите получаваха човешка и животинска кръв от кухнята, в чаши и стъклени шишенца.

Елф едва не се разплака. Всъщност, не едва, а ми се разрева. Горещи сълзи, каквито не бяха виждали бял ден от години се стекоха по бузите й, малки, невинни, но съвсем необичайни за същество като чародейката. Само че този път имаше за какво да плаче. Нищо не можеше да се равнява на това, което тя току-що бе направила. Бе загубила върколак, за чиито целувки, осъзна тя, би дала всичките си способности, цялото си минало, всичките си знания, цялата си същност и се бе унижила в очите на учениците си.
Но Фейронин не бе някой, който щеше да прекара вечерта плачейки. Не, тя просто преглътна с доста усилия сълзите, които не искаха да спират, сякаш знаейки, че друг шанс няма да имат, избърза тези, които бяха на лицето й, благодарейки небесата, че не бе сложила грим и реши да играе последната си, единствена останала карта. Честноста. Трябваше да рискува всичко за всичко.
- Госпожице Кроу, почакайте! - затича се тя след двойката и завъртя девойката около оса й, гледайки я право в очите. - Стори ми се, че попитахте Г-н Джунг за това какъв е шансът семейството вие да е... като вас. Ще ми позволите ли да отговоря? Прекарала съм живота си върху подобни въпроси, - каза съвсем чсестно тя, с тъжна усмивка и без да дочака отговор заобяснява: - Принципно това се учи през първия ви курс тук и нямам право дава разказвам за това, но ми се струва, че вие се притеснявате за братята и сестрите си прекалено много, че да издържите до тогава. Тъй че знайте, че да, вълчето трябва да е вътре във вас и шансовете роднините ви да се превърнат също са големи. Всъщност, сега се сетих, един мой познат може да ви помогне... или по-точно на близките ви. Бихте ли ми дали адрес, на който може да ги намери или поне град или нещо и да ме извините за минутка?
Момичето, шокирано от рязката смяна на поведение, изпелтечи някакъв адрес, който Фейронин, вече с телефона в ръка, побърза да повтори на събеседника си. След няколко оживени изречения тя го затвори и обясни:
- Току-що се свързах с един мой стар познат, Майкъл МакКартни. Той е върколак като вас и се занимава с трудната задача да помага на новотрансформирани на всякъде по света да разберат кои са и да се приемат заедно с голямата си глутница. Помолих го лично да се заеме с вашия случай, - каза на един дъх тя и като видя как навъси вежди Рейвън при думата "заеме", която при нея можеше да значи какво ли не, при това рядко нещо добро, тя побърза да обясни: - Това ще рече, че той ще разгледа всички данни на негово разположение, свързани с Вас, ще издири семейството Ви и ще се настани възможно най-близко до тях, работейки каквото и да е било, което прецени,че ще го държи в контакт с клиентите му, ако мога така да се изразя. Той ще се опита да спечели доверието им и когато момента му се стори подходящ ще им разкаже всичко и щеше ги упъти натук, към Вас. Той ще ме уведомява редовно за хода на събитията и аз ще Ви предавам информацията, но подозирам,че ще желаете лично да говорите с човека, който ще се грижи за семейството Ви, за това заповядайте: - рече тя и подаде визитка, едно малко парченце хартия, последния й къс надежда...

- Университет? Силно казано. По скоро поправителен дом! Няма излизане. - говорех със сериозен тон и сякаш той наистина реши, че не се шегувам. След което белите ми зъби се показаха под блестящите ми от гланца устни. Просто не се стърпях да се засмея, а неговото изражение беше сякаш си отдъхва. Роклята ми, или поне частта която бях облякла, защото не мислех, че това е нормална дължина за каквото и да било, което се препоръчва да се облече на публично място, се вееше зад мен докато вървях заедно с професор Най към кабинета му. Четвърти етаж беше доста време. Имаше много време за разговори и за тази подлудяваща ме усмивка, която не слизаше от лицето му.
- Е, вие на кой етаж преподавате, професор Ведет? - попита с нежен тон който ме накара да настръхна при положение че знаех отговора.
- Четвърти. - беше кратък и ясен отговора ми.
- Ами аз? На кой етаж ще преподавам? - още един въпрос на който не ми се искаше да отговарям.
- Четвърти. - казах и от нерви ускорих крачка. Наложи му се да ме догони.
- Значи ще се виждаме често... - усещах как тона му се променя.
- Предполагам. - *НЕ!! Не! Не трябва да се свалям с него! Та аз съм му шеф! Не трябва! Не мога! Ох какво пък... Аз създавам правилата, мога да ги нарушавам.* Помислих си като малко наивно дете на което му беше дадено карт бланш да прави каквото си поиска. Токчетата ми тракаха по каменния под и той се усмихна. Отново. Кой му даваше правото да ме подлудява?! Да ме побърква?! Да ме кара да настръхвам?!

П.П.1: с проф. Най - Следващ пост --->Кабинета на проф. Най Моля проф. Най първо да си създаде тема и да опише кабинета си. След това да пише пост свързан с РП-то

Елф се усмихна, просто не се сдържа, щастието вътре в нея преливаше. Тя би искала дори да се засмее. От облекчение, от радост, от щастие, от перспективата, за нещо добро, която си бе дала. Чувството бе същото като след успешна дълга и трудна операция, която бе успяла да върне живот на някого, който нямаше, практически, никакви шансове. Само че тук ставаше дума за нейния живот. Очите й заблестяха, тя протегна ръка към Алекс, все още държейки Кроу и ги повлече към една от масите, къдет седна и заразказва:
- Бихте ли седнали, мисля, че така ще ни е доста по-удобно да говорим. Преди да дойда тук, аз бях главен доктор в лечебницата на дядо ми, г-н Карлс Фейронин, не знам дали сте го чували. Това е едно от малкото лечебни заведения, където се лекуват и трите вида, че дори понякога и хора, макар и рядко. Бях на около 15 когато Майк доведе едно малко момиченце-вълче, доста тежко ранено. Това бе първата ми сериозна операция без дядо ми да ми пази гърба в случай, че кръвта ме зашемети, като трябва да призная, че върколакът се оказа доста добър и много ми помогна. Операцията бе невероятно трудна и въпреки всички наши усилия живота й беше под постоянен риск. Тя лежа доста дълго време в кома, а Майк, угрижен, искаше да остане в лечебницата докато животът й не бе сигурен. Той често ми помагаше с операциите и с времето ние се сближихме. Когато момичето се излекува, той каза, че отсега нататък ще праща всичките си познати при нас и наистина, скоро при нас идваха море от членовете на глутницата му, а и той самия идваше доста често. Колкото до запознаството Ви с МакКартни, госпожице, не мога да съм сигурна. Като първокурсничка, Вие не можете да излизате от замъка. Мога, естествено, да го помоля да ни посети, но, разберете, той е наистина натоварен, а пък и смятам, че семейството Ви се нуждае от помощта му, но въпреки всичко мога да го помоля... всъщност, той отдавна ми е обещал да дойде да ме посети някой ден, тъй че с малко късмет мога да го убедя, макар че смятам, че Вие самата трябва да решите. Ако той дойде до тук е много вероятно нещата да се развият при вашето семейство и това може да има неприятни лично за Вас последици, а пък на мен не ми се ще да моля когото и да е било другиго да следи Вашите близки, все пак с Майкъл сме най-близки.
Фейронин си отдъхна след тази си своя дълга реч и погледна двамата си събеседника, очаквайки реакцията им.

П.П.:Ок, знам, не съм писала от доста време, забавих се адски много и искрено съжалявам, нямаше ме.

П.П : Няма проблем (=

Алекс гледаше леко подозрително към Елф,но не каза нищо.Той седна на стола и се заслуша в историята на момичето.Той беше чувал,че има подобна болница,но никога не я беше посещавал.От къде можеше да бъде сигурен,че Елф не си измисля пак?Като човек,който беше срещал Майкъл точно три пъти в живота си,Джунг можеше да каже,че другият не се доверява лесно.А и имайки впредвид,че той водеше една от сравнително големите глутници - той не би избрал лошо място,където да води другарите си.

-Искам да ме заведеш в твоята болница,за да съм сигурен,че мога да ти вярвам.-най сетне каза Джунг.

Елф скръсти пръстите си, сложи лактите си на масата и замечтано положи главата си върху ръцете си, за да й е по-удобно да наблюдава Джунг, приличайки на едно обикновено 13-годишно влюбено момиче, изпиващо с поглед някое момче. О, той беше красив... колко жалко, че се бе държала така, сега трябваше да чака докато не спечели отново пълното му доверие. Мислите му бяха дотолкова на защитен план, че тя дори не можеше да проникне и с най-тънките си конци. Как да оплете този човек в мрежите си? Задачата се оказваше по-трудна от обикновеното, едно предизвикателство... което тя не можеше да си позволи да не приеме. Та това бе любимата й игра и сега тя просто придобиваше един малко по-различен, нов и приятен вкус.
- Не смятам, че е възможно, професоре. С удоволствие бих Ви завела там през някой уикенд, но ще трябва да помолим разрешението на директорката, разбирате ме, - каза с кадифения си глас Фида, бавно и плавно, не бързайки на никаде, напълно релаксираща на вид, макар вътре тя да бе напрегната. - Но ако тя ни позволи... естествено. За мен ще бъде само удоволствие да Ви покажа чудестното местенце, в което работи дядо ми.
Усмивката се изписа от само себе си на устните й, а Елф побърза да я копира и запази преди да се отдаде на мислите си и да отиде да провери какво искаше от нея малкото натякващо светкащо нещо в главата й.
Ами Майкъл? - разписка се то.
Какво?!
Пред очите й моментално задефилираха картини. Двамата с гласчето идеално знаеха чувствата, които имаха тя и МакКартни. И то нямаше нищо общо с това, което изпитваше към Джунг. Професорът беше... забава. Времена играчка. Някой, който да целуне, който да внесе малко цветове в монотонния й живот, но нищо повече. Майкъл бе изгарящо желание, почти непоносимо, да го целуне, прегърне, докосне или дори просто да му чуе гласа, той беше пеперудите в корема, загубата на речта щом го видеше, прекрасните моменти прекарани заедно в обсипаното със звезди небе... той бе... и тя не знаеше все още със сигурност.
- Проф. Фейронин? - извика я някой обратно в реалноста.
- Ъ, да, какво? Съжалявам, май се улисах...

- Нека ви попитам нещо госпожице... какви са взаимотношенията Ви с Майкъл?
Фида почувства как вълна гореща кръв нахлу в лицето й, обагряйки го в ален цвят преди тя да може да направи каквото и да е било, макар че я очакваше. Тя си спомняше как когато се бе запознала с върколака тя не можеше да произнесе нито дума и само концентрацията в операцията й бе помогнала да не се изложи тотално, пък и нещата бяха останали така за дълго време и след това. В продължение на месеци тя се изчервяваше всеки път, щом, прибирайки се след разходка с момъка, някой просто я попиташе къде е била или дори просто щом помислеше за него. Защо по дяволите бе говорила за него с човек, когото съвсем импулсивно бе целунала?
- Аз... ние с Майкъл сме... приятели, - изпелтечи тя, изчервявайки се още повече.
- Аха, а тогава защо целунахте професора? - попита Кроу, която изведнъж се бе заинтересувала и която просто бе събрала две и две, за да познае истината.
Това вече сериозно ядоса Фейронин. Къде се месеше тази първокурсничка? Какво я интересуваше нейния личен живот? Ала най-много тя се ядосваше на себе си заради този си акт. Чародейката се изчерви за пореден път, но този път от гняв и каза леко прекалено високо:
- Може би защото ми е забавно! Може би защото исках! А най-вероятно просто бях действала без да мисля, а? Или пък съм го направила със задна мисъл? Но вас, по дяволите, вас какво ви интересува?! - викаше тя, но изведнъж в главата й изплуваха картини, която я накараха да млъкне. Тя се сети онази звездна нощ, в която тя му беше обявила, че заминава към училището, а той просто бе свил рамене и казал, че и той трябваше да тръгва в мисията си... колко я бе боляло тогава! Как бе искала да заличи всичко това! Как й се бе искало той да я бе последвал, въпреки че знаеше, че с глутницата това бе невъзможно, че вече всички го бяха взимали на присмех... очите й се насълзиха и тя почти безмълвно прошепна: - А може би защото бях наранена и исках да го накарам да страда и той за цялата тази болка...

П.П.: Хрумна ми идея - защо не "създадем" Майкъл като НИП? Днес ще се опитам да опиша в общи линии Майкъл такъв, какъвто го познава Елф, а Джунг ако иска да добавя по неговата идея, ще създадем заедно героя и после просто ще му пратя паролата... Кроу, ако искаш се включи и ти ;) Така ще може Майкъл наистина да ни дойде на гости :P Ако сте съгласни, пишете като послепис или направо ми пишете ЛС, независимо дали на този акаунт или на този на Майкъл, когото ще създам след секунди. Пък ако имаме проблеми с Ицето(директорката) аз съм виновна.

Вълна топлина премина през цялото й тяло, парализирайки я;устнитве й застинаха преди от тях да могат да се откъснат думите, които Елф се готвеше да произнесе; очите й и цялата околоочна зона бясно пращаха сигнали на мозъка й, леко претрутрапан точно в момента, за до болка познатата форма на ръцете, които нежно се бяха положили там; носът й вдъхваше ненаситно блаженния аромат на неговата кожа; но в най-силен екстаз бяха ушите й от медения му глас и нежния, лекоркил допир на устните му, които се движеха непрестанно, за да й прошепнат колко я обичат и колко съжаляват. Фида би желала да се ядоса, да се изтръгне и да си тръгне, гордо вдигнала глава, или още по-добре, да му вдигне скандал за цялата болка, която й бе причинил и какъв види те ли бил егоизъм да идва дотук, само за да й даде малко надежда, която само щеше още веднъж да й разбие сърцето; ала не можа, колкото и да й се искаше, тя просто се разтопи, отказа се от безумното си съпротивление и се остави на желанието, пускайки усмивката, напираща й отвътре, да се изпише по устните й и рече:
- Какво правиш тук, какво безумие то е донесло? Мислех, че повече никога нямаше да те видя...
- Аз оставих сърцето си в ръцете на някоя, която го отнесе със себе си в тази крепост и дойдох да споделя с нея туй, що ми остава от живота, смеха, радостта и чувствата си... - отвърна й той, учудвайки и двамата с тези свои слова.
- Откога си започнал да говориш като погубен романтик? - и той почувства, как едната й вежда се повдига въпросително.
- Откакто спрях да се боря против това, което предизвикваш у мен, - каза той, пусна лицето й и й подаде ръка за да се стане, само и единствено за да може да я прегърне и да подържи топлото й тяло против кожата си... Колко дълго бе мечтал за това!
Сърцето й... какво ставаше с него? Фей вече въобще не беше сигурна от собствените си чувства. Отначало, тя се бе почувствала като прераждаща се пъпка, инатлива, бореща се против Пролетта, ала чувстваща, че губи в тази борба с Природата, победена от любовта и топлината; после, някакво странно гласче се бе обадило в главата й, припомнящо й всичките все още не зарастнали рани, които той й бе причинил; следващо бе едно такова, което й напомняше, че е посред Голямата зала, все пак и е заобиколена от професори и ученици - сякаш смяташе да направи нещо забранено!; а сега, сърцето й пламваше, не, то бе напълно консумирано от горящото го удоволствие. Всяка нейна клетка, която го докосваше беше като луда, а останалите искаха да се приближат и те до топлото му, защитаващо ги тяло. Сензорите й бяха напълно объркано и дезориентирани от преливащата информация, главата й се въртеше, обаче да се отдалечи й бе непосилно. Можеше да стои така с всекове...
- Обичам те, - прошепна той нежно в ухото й.
Тя обсипа всеки сантиметър от кожата му, която разделяше положената върху гърдите му глава и ушите му с целувка и нежно отговори в тях:
- Сега и завинаги, въпреки всички и всичко!

П.П.: Оставям на когото реши да описва следващите действия, но ако може, няколко секунди след като по някакъв начин Елф има шанс да разбере, че Джунг е врагът на гаджето й, тя да получи инфаркт. Нищо много смъртносно, ако може, не ми се разделя с Елф.

П.П.2: За Майкъл МакКартни(22)(върколак) - с тен, зелени очи, руса коса(не прекалено къса, права), около глава и половина над Елф, студен, не показва чувствата си пред никого освен Фида, безумно влюбен в нея, способен на ужасна ревност(макар да не го знае), братовчед на Джунг и макар да не го показва много ясно го мрази от все сърце и му завижда ужасно, тъй като той трябваше да стане вожд преди "това чудовище Алекс" да се появи в живота на глутницата

Елф с очуда гледаше лицето на възлюбления си, опитвайки се наум да разбере цялата тази история с братовчедите, която не разбираше. Доколкото тя знаеше, то Майкъл нямаше други братовчеди освен Алекс... а това не можеше да е той, беше прекалено... красив? Ех, не много хубав критерий, ама...
- Познаваш ли го? И защо не ми каза, че имаш и друг братовчед, и при това толкова сексапилен и целуващ толкова добре?! - попита с усмивка Фида, стараейки се да накара русокосия все пак да си получи заслуженото за цялата тази болка като го накара да ревнува.
Това, което последва бе пълно налудничаво, както и да го погледнеш. Майкъл, толкова спокоен обикновено, едва не се превърна във вълк, а лицето му премина от мъртвешко бяло, което бе издало неговото учудване, до доматено-червено, показвайки цялата му ярост. През зелените му очи прехвърчаха искри, той погледна с отварещение Елф сякаш му бе казала, че бе спала с пълен непознат и бесен се запъти към "виновника".
- Значи, не стига, че ти, нещастно дете, прибрано на улицата, дори и неподозиращо за силите си, ми взе мястото в глутницата, ами и ми крадеш това, което най-много ценя?! - разкрещя се той.
Саркастична усмивка се изписа по устните на Джунг, който дори и не подозираше колко време бе преминал Майкъл последно време в тренировки, мечтгаейки за този момент, дори и да не очакваше той да бъде точно тук, точно сега... ако се стигнеше до битка, нямаше да бъде очудващо Александър да отдаде титлата си - тъй като мъртъв не може да бъде вожд, с целия хъс на братовчед му.
Вик обаче раздра тишината на нажежената ситуация и двамата мъже се обърнаха като по сигнал. От другата страна, Фида бе току-що осъзнала ситуацията и падаше в безсъзнание...

П.П.: В края на краищата, без инфаркт, тъй че благодаря, че не си описвала. Само да напомня, това няма да успокои Муки, но той ще зареже всичко докато не се осигури, че "съм" добре. Ако искаш пиши тук или направо помоли Яни да ни осигури едно "болнично крило", че на мен не ми се иска после тя да ме бие, тъй като съм писала "такива глупости", пък и говориш по-често с нея от мен, с тази проклета часова разлика...

П.П: Ъм...сори за забавянето и..когато се чуя с Яни ще и кажа.

-Ама ти верно си остана хлапе. Не смей да ми говориш така,ако не искаш да ти покажа,какво значи истинска сила.-Алекс изсъска през зъби,но виждайки Елф се стресна.Наистина ли той беше причинил това?Но Майкъл започна всичко.

Чувайки упрека от Рейвън,Джунг се почувства кофти.Той просто отиде до Фей и започна да я побутва леко.Но после му хрумна нещо друго.Взе една чаша със вода,изливайки част от нея в ръката си и намокри лицето и шията на учителката,надявайки се,че тя ще се събуди.

-Ами ти какво стоиш там?Нали уж ти беше гадже!?-едва не се стросна Алекс,поглеждайки ядосано към Майкъл.
Другият върколак се домъкна да Фей,затова Джунг дръпна Рейвън за ръката,виждайки че и учителката идва в съзнание.

-Съжелявам,че трябваше да станеш свидетел на семейнете ни кавги с Майкъл.-извини се Джунг на ученичката си.