Ситен сняг започваше да вали. Снежинките, като лекокрили пеперуди, прозрачни и чисти като капките на първия летен дъжд, падаха в езерото и го покриваха с тънък слой сняг. Цялата природа вече изглеждаше измръзнала, състарена. Подготвяше се за зимата. Някога тук бяха горяли красиви ярки цветя; сега всичко беше заснежено; някога тук бяха се къпали деца; сега мъглата не позволяваше на децата дори да се пързалят по огромното огледало. Към него дърветата протягаха дългите си черни клони... Не, грешка, те не бяха черни. Скреж и сняг ги бяха покрили и сега те приличаха на обледенелите бледни пръсти на умираща вещица, молеща се запоследен път за спасение...
Една единствена сянка се виждаше по целия периметър на езерото. Сянка с очи толкова тъжни, че биха разбили сърцето и на камък. И тези очи, ползвайки мъглата за прикритие, изплакваха всичките си солени сълзи. Само ако можеха.
Защо същество като проф. Мелиса - защото това беше точно преподавателката по "Да се впишем" - би плакала? Тя имаше лице, което караше да припадат не малко момчета и тяло, за което и Богиня би и' завиждала. Имаше характер, с който си беше пробивала път постоянно и навсякъде, беше си създавала много приятели. Е, беше си създавала и много врагове, но това е живота, нали?
Но Брекдаун чу алармата на часовника си да звъни, обявяваща, че е време да преподава на вампирчетата. Секунда по-рано, неистово желание за плач. Секунда по-късно - ръка посред лицето, инстинктивно бършеща тъй желаните сълзите. Две секунди по-късно - съвсем различно изражение. И никакъв шанс да се разбере защо уителката е плакала. Или защо, по-точно, е искала.
А три секунди по-късно, тя беше в стаята.
- Здравейте, първокурсници! - каза тя весело. - Днес с вас ще започнем да изучаваме гнева. Това може да ви се стори много тъпо ако не сте запознати с нашия, пардон, вашия начин на превръщане. А сега кой може да ми каже какво е това, гневът?
Децата мълчаха, сякаш не я бяха разбрали. Но тъй като това не беше възможно... Имаше две възможности, 1) те се срамуваха и 2)те си оформяха отговорите. Ходи разбери!
- Гневът е силно чувство на негодувание...
Гласът на първокурсника беше несигурен, но пък даде верен отговор. Мелиса се усмихна, кимна със затворени очи и лека като пеперуда скочи и се понесе към другия край на стаята. Очите на първокурсниците я проследиха, до най-малкото движенийце. Но на втория път тя беше доста по-бърза, твърде бърза за вълчите очи. За това те забелязаха дебелия тълковен речник едва щом тя пак седна и го отвори.
- Гневът, - зачете тя, - е чувство на силно възмущение и негодувание, – тя затвори речника и се усмихна. Това беше точно това, което бе очаквала да намери. – Защо, според вас, аз не ви го казах със синоним или не ви го преведох на друг език? Ще ви кажа –защото това обяснение ми подхожда най-много. Какво е чувството? Това е психическото състояние. И всеки може да се съгласи, че е много трудно са се контролира психическото състояние. И дори и някога да сте могли да си въздържате гнева – това може би ви се е наложило поради факта, че имате малък брат или сестра -, то със сигурност сте разбрали, че това вече не е така. Да, на върколаците чувствата са много по-силни. И вече излизат извън контрол.
- Нима никога няма да се научим да се въздържаме? Нима това е невъзможно и винаги ще подлагаме на риск околните? – попита един върколак. Мелиса първо му отговори отрицтелно с глава, след което и с думи:
- Не, ще се научите. След 5-10, може би 15 години, – последнитен и’ думи се разнесоха из класа като ехо от върколаците, стреснати от дългия срок, - може дори и да не се гневите практически повече. Практически обаче. Реално пак ще има случаи, в които ще се превръщате. Но ще е много по-рядко. И до това почти съвършенство искаме да стигнем с преподавателката ви по „Трансформация”.
- Значи е възможно да се игнорират чуствата? – друг върколак, не по-малко любопитен, вдигна ръка. Мелиса се усмихна – харесваше и’ когато участието бе голямо.
- Да. Ще ви дам пример – миналата седмица ми доказахте, че сте пренабрегнали инстинктивното чувство на омраза към вампирите, вашите натурални врагове. Домашно, - плясна тя с ръце и върколаците удивени я погледнаха, - : искам есе на тема „Какво може да направим, за да игнорираме гнева?”. Айде, вече сте свободни.
И под тъкмо събралият се да звъни звънец, върколаците излетяха, щастливи, че си тръгват.
